Мразя да ми липсваш
и сълзи от очите ми да се стичат.
Мразя пустота след себе си да оставяш
и очакването отново да те видя само да ми подаряваш.
Мразя тъй жалка да се чувствам,
Зависима от теб и ласките ти незабравими
Мразя думи без емоция
устните любими да мълвят
и като воденичен камък на сърцето ми да тежат!
Мразя пустотата която ме обгръща
когато сама в стаята седя
Възглавница да прегръщам
вместо с ръцете си теб да обгръщам,
знаейки,че сигурност ми даряваш ти
Мразя слаба да се чувствам
тъй слаба и беззащитна пред силата на любовта,
защото те обичам,и това не мога да отричам
макар и понякога да трябва да преглъщам гордостта си
събота, 26 декември 2009 г.
събота, 15 август 2009 г.
Писмото на самоубийцата
"Mили мой.....
аз живеех в един идеален свят,в който царяха думите изказани векове преди моето рождение от велики поети и писатели...разкази за рицари,за красиви магьосници...свят на романтичната и неутихваща любов....Но любими мой,няма нищо идеалистично в този живот,няма нищо толкова идеално и съвършено,нито любов без тихо примирение,където всичко върви "по мед и масло"...Напротив,винаги има нещо приктрито с идеята един от двамата да не бъде наранен,а нима така трябва да се прави-да се премълчава....?
НЕ!!!!!!!!!!
Моето тихо негодувание и жесток протест са именно към това-защо хората се залъгват в идеали,които не съществуват-единствения идеал,който имат е смъртта-почти винаги тя е героична.Може да е тиха,бърза,болезнена,бавна,но във всички случай тя идва.Жалко е,че поразява и слабохарактерните хора,и тях поразява най-жестоко,тъй като те не успяват да устоят на силата на живота,който ги връхлита с цялата си гротескна грозота-с цялата омраза и двуличие на тоя жалък свят-отломки от нещо,някога мн по-красиво и одухотворено....Плача...Плача за двуличието,което хората си налагата,за лицемерието и наглостта им,и за лъжите-лъжите които изричат и на себе си,за да не се страхуват от бъдещето...от утрешния ден....
Аз живея в един идеалистичен свят,това съм съградила и това ще оставя след себе си-моя недостигнат идеал-недостигнат във всяко едно отношение с изключение на теб.Защото те обичам!Така те обичам-идеалистично.Ти си точно това,което съм търсела,заедно с поведението си,с разговорите ни....но едно загиващо цвете не съживява безличната тълпа,нито безвъзвратно загубеното доверие в идеалите....
Моят идеален свят беше прекършен,щом осъзна за всички злини,които вилнеят като жестоки хали по този пуст и безразличен свят....Единственото идеалистично в него,и което ще оставя ще бъде моята идеалистична смърт,с която ще достигна идеала си-далеч от всички жестокости,които ние си причиняваме-ние хората!....
Ti amo"
Трупът на младото момиче бе намерен на дивана.Тя сякаш бе заспала.Минаха дни,седмици,месеци и никой не разбра как то си бе заминало от този свят.Една прекрасна и загубена младост,един живот,който не бе изживян,а трябваше....Някъде далеч нейното писмо стоеше захвърлено и самотно сред всички други писма,написани от същата тая ръка,към същия този човек.Самотно,макар и сред своите събратя,писмото бе като самата писателка-сама,дори когато бе обгърната от свойте най-близки хора...Тя не съумя да покаже своя малък и романтичен свят на никой от тях....никой не я разбра....а писмото стоеше там,стоеше докато малките детски ръчички го намериха и не го подадоха на мъжа,който все пак го разтвори,спомни си за веселата брюнетка,за мечтите и,за глупавите и идеали!...и писмото полетя в камината...писмото,в което тя вложи душата си-писмото към най-скъпия и човек...Сега тя наистина умря-безвъзвратно загубена....и нямаше нищо идеалистично-нито в смъртта и,нито в думите и....
аз живеех в един идеален свят,в който царяха думите изказани векове преди моето рождение от велики поети и писатели...разкази за рицари,за красиви магьосници...свят на романтичната и неутихваща любов....Но любими мой,няма нищо идеалистично в този живот,няма нищо толкова идеално и съвършено,нито любов без тихо примирение,където всичко върви "по мед и масло"...Напротив,винаги има нещо приктрито с идеята един от двамата да не бъде наранен,а нима така трябва да се прави-да се премълчава....?
НЕ!!!!!!!!!!
Моето тихо негодувание и жесток протест са именно към това-защо хората се залъгват в идеали,които не съществуват-единствения идеал,който имат е смъртта-почти винаги тя е героична.Може да е тиха,бърза,болезнена,бавна,но във всички случай тя идва.Жалко е,че поразява и слабохарактерните хора,и тях поразява най-жестоко,тъй като те не успяват да устоят на силата на живота,който ги връхлита с цялата си гротескна грозота-с цялата омраза и двуличие на тоя жалък свят-отломки от нещо,някога мн по-красиво и одухотворено....Плача...Плача за двуличието,което хората си налагата,за лицемерието и наглостта им,и за лъжите-лъжите които изричат и на себе си,за да не се страхуват от бъдещето...от утрешния ден....
Аз живея в един идеалистичен свят,това съм съградила и това ще оставя след себе си-моя недостигнат идеал-недостигнат във всяко едно отношение с изключение на теб.Защото те обичам!Така те обичам-идеалистично.Ти си точно това,което съм търсела,заедно с поведението си,с разговорите ни....но едно загиващо цвете не съживява безличната тълпа,нито безвъзвратно загубеното доверие в идеалите....
Моят идеален свят беше прекършен,щом осъзна за всички злини,които вилнеят като жестоки хали по този пуст и безразличен свят....Единственото идеалистично в него,и което ще оставя ще бъде моята идеалистична смърт,с която ще достигна идеала си-далеч от всички жестокости,които ние си причиняваме-ние хората!....
Ti amo"
Трупът на младото момиче бе намерен на дивана.Тя сякаш бе заспала.Минаха дни,седмици,месеци и никой не разбра как то си бе заминало от този свят.Една прекрасна и загубена младост,един живот,който не бе изживян,а трябваше....Някъде далеч нейното писмо стоеше захвърлено и самотно сред всички други писма,написани от същата тая ръка,към същия този човек.Самотно,макар и сред своите събратя,писмото бе като самата писателка-сама,дори когато бе обгърната от свойте най-близки хора...Тя не съумя да покаже своя малък и романтичен свят на никой от тях....никой не я разбра....а писмото стоеше там,стоеше докато малките детски ръчички го намериха и не го подадоха на мъжа,който все пак го разтвори,спомни си за веселата брюнетка,за мечтите и,за глупавите и идеали!...и писмото полетя в камината...писмото,в което тя вложи душата си-писмото към най-скъпия и човек...Сега тя наистина умря-безвъзвратно загубена....и нямаше нищо идеалистично-нито в смъртта и,нито в думите и....
четвъртък, 2 юли 2009 г.
Негодувание!!!
Няма как да не изразя недоволството ми от градския транспорт!!!Като ученици всички ние би трябвало да имаме правото да пътуваме с намаление,но тъй като не сме като бедните пенсионери,получаващи пенсия,това няма как да стане!Погледнато реално те имат пенсия(ПАРИ),и както аз съм задължена да си плащам по 40 стотинки за да ида където и да е,без да работя и да имам собствена заплата,така и за тях може да важи това!Но нещата не опират само до това...До миналата година глупавите карти за градски транспорт важаха по цяло лято,чак до 20-30 септември,но тази година глупавата бюрокрация е решила,че трябва да си пълни още повече дебелите гуши....и вече картите не важат...Не ми пречи толкова,че ще давам парите-те са без значение,става въпрос,че е нечестно!Влизам си аз в хубавото ново 99..така се зарадвах че е свежо(вътре беше мн чистичко и просторно,а от вън с нов вид,малко,сладко,оцветено в бяло и зелено!!!!Ммммм) и си мисля,колко е хубав живота,и изведнъж се появи намръщения кондуктор,държащ пачка билето от 80 и от 40 стотинки...показвам си най-мило и културно картатам,а насреща ми се сопкат,че трябвало да си прочета какво пишело отзад на картата...(че тя важи само до 30.06,а днес било 01.07...)ГЛУПОСТИ!!!А нали 5ма различни кондуктора от 5 различни рейса ми казаха,че картите важат за ученици,само студентите са засегнати!!!Още тази ситуация ме държи афектирана....това е нещо малко,но в същото време мн ме подразни...а най-вече,защо като картите не важат,кондукторите дават билети от 40 стотинки и продължават да носят пачките с такива!!!???
сряда, 24 юни 2009 г.
недовършена история...
Несигурността я задушаваше.Искаше да плаче,искаше да заспи толкова дълго и дълбоко,че да забрави коя е и какво и се случва.Беше обградена от хора..толкова мн хора,които винаги бяха до нея,а тя не показваше колко много се нуждаеше от тях...Постоянно бродеше сама като сянка..като един лек спомен за нещо,което някога е било живо същество.Тя беше безплътна..и изгубена в собствените си страхове.Искаше да плаче,да задържи диханието си до момента в който и причернее и не може без да погълне глътка въздух...Толкова силно и липсваше...Свободна и самотна като стара легенда тя се носеше сред безличните хора на улицата,съжаляваше ги заради гръбостта им,заради омразата им и невероятното лицемерно безразличие...Беше самотна...толкова самотна-искаше само едно единствено нещо,което я караше да изпитва онова ужасно чувство на болка,което я превръщаше в призракът,който бродеше сред всички,но никога не се застояваше.Беше я страх,толкова много я беше страх,и изпитваше невероятна омраза!Но не към друг,а към себе си-искаше да изтръгне от себе си всичко,което я караше да чувства...искаше да е безчувствена като скала,за да не изпитв аникога повече студ,страх,самота.
Излезе навън...само по лекия потник,който едва я прикриваше,с къса пола и спусната коса.Навън валеше...беше толкова красиво,толкова свежо..Тя почувства прилив на енергия.Една птичка прелетя точно над нея,като почти се оплете в косата и,равята от вятъра.Това маловажно събитие я накара да се усмихне,и в този момент тя разбра,че никога не е сама,че всичко е моментно притеснение,което съзнанието предизвиква.Момичето се почувства жива,засмя се и нежна руменина покри лицето и...
Излезе навън...само по лекия потник,който едва я прикриваше,с къса пола и спусната коса.Навън валеше...беше толкова красиво,толкова свежо..Тя почувства прилив на енергия.Една птичка прелетя точно над нея,като почти се оплете в косата и,равята от вятъра.Това маловажно събитие я накара да се усмихне,и в този момент тя разбра,че никога не е сама,че всичко е моментно притеснение,което съзнанието предизвиква.Момичето се почувства жива,засмя се и нежна руменина покри лицето и...
вторник, 23 юни 2009 г.
Скорост
-Бързо!По-бързо!Натисни проклетия педал!
Те бяха сами по пустия път,виещ се покрай самотното планинско село,чийто единствени обитатели отдавна се бяха прибрали по домовете си.Нямаше никой на вън и те бяха господарите на пътя.Те бяха сам-сами в тази безлюдна пустош.От едната страна страховито бяха надвиснали хиляди канари на безброй много години,а от другата имаше дълбоки дерета...Две луди глави,жадни за забавление и силни емоции,изпълнени с лудост,страх и енергия владееха пътя.
Те бяха сами по пустия път,виещ се покрай самотното планинско село,чийто единствени обитатели отдавна се бяха прибрали по домовете си.Нямаше никой на вън и те бяха господарите на пътя.Те бяха сам-сами в тази безлюдна пустош.От едната страна страховито бяха надвиснали хиляди канари на безброй много години,а от другата имаше дълбоки дерета...Две луди глави,жадни за забавление и силни емоции,изпълнени с лудост,страх и енергия владееха пътя.
-Натисни педала де!Искам да усетя как колата ускорява!Искам гърба ми да прелепне плътно към седалката!Не мъчи колата..виж как плаче....ускори!Нека се чуе лъвския и рев,а след това да се насладим на нежното и мъркане.Ускори!Натисни педала!!!
Тя го влудяваше!Също както високата скорост и несигурността блазнеха момичето,така момчето изгаряше в лудия огън,в който тя го бе пленила...Тя го погубваше и влудяваше,а той се чувстваше изгубен.С нея се бе така омаломощен,но и така жив и всемогъщ,сякаш нейна помощ го превръщаше във Властелин...Тя го одухотворяваше и му вливаше сили,след като изпиеше цялата му енергия,и въпреки това той не можеше без нея.Искаше я.Искаше я тук и сега.А тя бе до него.Знойната и плът го караше да губи контрол.Само сантиметри го деляха от нежната и кожа и съблазнителните и гърди.А желанието му се усилваше от скоростта,от приключенията.
Те си помагаха един на друг във всеки един момент и общата им страст ги обединяваше.За него всичко се определяше от сластта,а за нея от емоциите.
И все пак той не я обичаше...Те просто пътуваха заедно и живееха за момента.Поне той така се самозалъгваше.Момчето отново натисна газта и се замисли.Това,което му харесваше бе,че нямаше дръга,която да може да я замести.Нямаше друга толкова умна,силна,противоречива и мистериозна като нея.На моменти тя се държеше като малко дете,а в други бе твърда като скала,винаги бе готова да рискува и да експериментира.Беше свободолюбива и горда.Не обичаше да и казват какво да прави,нито да се опитват да властват над нея,не обичаше да е водещата фигура,но винаги всички я слушаха и я оставяха да води.Това просто се случваше,без тя самата да го иска.Беше красива и нежна.Това го впечатли още щом я видя седнала сама в черното канапе в онова заведение.Седеше спокойно и пиеше ,,Мохито'',а от осанката и лъхаха сласт,сила и една странна и могъща гордост,които го притеглиха мигновено.Духът и бе силен и жаден за приключения.Тя бе различна и това ги сближи още повече.
-По-бързо!Искам да се чувствам свободна,искам да усещам как пулса ми се ускорява!Нека сме свободни и сами в тази прекрасна нощ!!!Натисни педала!Искам да се чувствам сякаш летя,сякаш това са последните ми минути!
Думите и го върнаха обратно в реалността.Тя беше там-същата тя,която го плашеше до смърт,и която в същото време бе причината той да се чувства жив.Гъстата и дълга тъмнокестенява коса покриваше раменете и,стигайки до прекрасния и кръст.Напълно обикновените дрехи които носеше бяха в пълен контраст със същността и.С тях приличаше на някое малко крехко момиченце.Кожата и-съвършена,чиста,с лек загар от жежкото лято,гладка и нежна,се показваше леко от поразкъсаната и тениска и късите дънки които носеше.Отново осъзна колко много я желае,и колко мн я цени в същото време.Погледна я с усмивка,търсейки ръката и,която постави на скоростния лост,включвайки на най-високата скорост.
-Сега ще полетим Марена!
и натисна за пореден път газта,като колата ускори отново,заплашвайки да ги изхвърли на някой завой..а някъде далеч ги очакваше едно вълшебно кътче,което те щяха да споделят.
Тя го влудяваше!Също както високата скорост и несигурността блазнеха момичето,така момчето изгаряше в лудия огън,в който тя го бе пленила...Тя го погубваше и влудяваше,а той се чувстваше изгубен.С нея се бе така омаломощен,но и така жив и всемогъщ,сякаш нейна помощ го превръщаше във Властелин...Тя го одухотворяваше и му вливаше сили,след като изпиеше цялата му енергия,и въпреки това той не можеше без нея.Искаше я.Искаше я тук и сега.А тя бе до него.Знойната и плът го караше да губи контрол.Само сантиметри го деляха от нежната и кожа и съблазнителните и гърди.А желанието му се усилваше от скоростта,от приключенията.
Те си помагаха един на друг във всеки един момент и общата им страст ги обединяваше.За него всичко се определяше от сластта,а за нея от емоциите.
И все пак той не я обичаше...Те просто пътуваха заедно и живееха за момента.Поне той така се самозалъгваше.Момчето отново натисна газта и се замисли.Това,което му харесваше бе,че нямаше дръга,която да може да я замести.Нямаше друга толкова умна,силна,противоречива и мистериозна като нея.На моменти тя се държеше като малко дете,а в други бе твърда като скала,винаги бе готова да рискува и да експериментира.Беше свободолюбива и горда.Не обичаше да и казват какво да прави,нито да се опитват да властват над нея,не обичаше да е водещата фигура,но винаги всички я слушаха и я оставяха да води.Това просто се случваше,без тя самата да го иска.Беше красива и нежна.Това го впечатли още щом я видя седнала сама в черното канапе в онова заведение.Седеше спокойно и пиеше ,,Мохито'',а от осанката и лъхаха сласт,сила и една странна и могъща гордост,които го притеглиха мигновено.Духът и бе силен и жаден за приключения.Тя бе различна и това ги сближи още повече.
-По-бързо!Искам да се чувствам свободна,искам да усещам как пулса ми се ускорява!Нека сме свободни и сами в тази прекрасна нощ!!!Натисни педала!Искам да се чувствам сякаш летя,сякаш това са последните ми минути!
Думите и го върнаха обратно в реалността.Тя беше там-същата тя,която го плашеше до смърт,и която в същото време бе причината той да се чувства жив.Гъстата и дълга тъмнокестенява коса покриваше раменете и,стигайки до прекрасния и кръст.Напълно обикновените дрехи които носеше бяха в пълен контраст със същността и.С тях приличаше на някое малко крехко момиченце.Кожата и-съвършена,чиста,с лек загар от жежкото лято,гладка и нежна,се показваше леко от поразкъсаната и тениска и късите дънки които носеше.Отново осъзна колко много я желае,и колко мн я цени в същото време.Погледна я с усмивка,търсейки ръката и,която постави на скоростния лост,включвайки на най-високата скорост.
-Сега ще полетим Марена!
и натисна за пореден път газта,като колата ускори отново,заплашвайки да ги изхвърли на някой завой..а някъде далеч ги очакваше едно вълшебно кътче,което те щяха да споделят.
Абонамент за:
Коментари (Atom)