Писмото на самоубийцата

"Mили мой.....
аз живеех в един идеален свят,в който царяха думите изказани векове преди моето рождение от велики поети и писатели...разкази за рицари,за красиви магьосници...свят на романтичната и неутихваща любов....Но любими мой,няма нищо идеалистично в този живот,няма нищо толкова идеално и съвършено,нито любов без тихо примирение,където всичко върви "по мед и масло"...Напротив,винаги има нещо приктрито с идеята един от двамата да не бъде наранен,а нима така трябва да се прави-да се премълчава....?
НЕ!!!!!!!!!!
Моето тихо негодувание и жесток протест са именно към това-защо хората се залъгват в идеали,които не съществуват-единствения идеал,който имат е смъртта-почти винаги тя е героична.Може да е тиха,бърза,болезнена,бавна,но във всички случай тя идва.Жалко е,че поразява и слабохарактерните хора,и тях поразява най-жестоко,тъй като те не успяват да устоят на силата на живота,който ги връхлита с цялата си гротескна грозота-с цялата омраза и двуличие на тоя жалък свят-отломки от нещо,някога мн по-красиво и одухотворено....Плача...Плача за двуличието,което хората си налагата,за лицемерието и наглостта им,и за лъжите-лъжите които изричат и на себе си,за да не се страхуват от бъдещето...от утрешния ден....
Аз живея в един идеалистичен свят,това съм съградила и това ще оставя след себе си-моя недостигнат идеал-недостигнат във всяко едно отношение с изключение на теб.Защото те обичам!Така те обичам-идеалистично.Ти си точно това,което съм търсела,заедно с поведението си,с разговорите ни....но едно загиващо цвете не съживява безличната тълпа,нито безвъзвратно загубеното доверие в идеалите....
Моят идеален свят беше прекършен,щом осъзна за всички злини,които вилнеят като жестоки хали по този пуст и безразличен свят....Единственото идеалистично в него,и което ще оставя ще бъде моята идеалистична смърт,с която ще достигна идеала си-далеч от всички жестокости,които ние си причиняваме-ние хората!....
Ti amo"

Трупът на младото момиче бе намерен на дивана.Тя сякаш бе заспала.Минаха дни,седмици,месеци и никой не разбра как то си бе заминало от този свят.Една прекрасна и загубена младост,един живот,който не бе изживян,а трябваше....Някъде далеч нейното писмо стоеше захвърлено и самотно сред всички други писма,написани от същата тая ръка,към същия този човек.Самотно,макар и сред своите събратя,писмото бе като самата писателка-сама,дори когато бе обгърната от свойте най-близки хора...Тя не съумя да покаже своя малък и романтичен свят на никой от тях....никой не я разбра....а писмото стоеше там,стоеше докато малките детски ръчички го намериха и не го подадоха на мъжа,който все пак го разтвори,спомни си за веселата брюнетка,за мечтите и,за глупавите и идеали!...и писмото полетя в камината...писмото,в което тя вложи душата си-писмото към най-скъпия и човек...Сега тя наистина умря-безвъзвратно загубена....и нямаше нищо идеалистично-нито в смъртта и,нито в думите и....