недовършена история...

Несигурността я задушаваше.Искаше да плаче,искаше да заспи толкова дълго и дълбоко,че да забрави коя е и какво и се случва.Беше обградена от хора..толкова мн хора,които винаги бяха до нея,а тя не показваше колко много се нуждаеше от тях...Постоянно бродеше сама като сянка..като един лек спомен за нещо,което някога е било живо същество.Тя беше безплътна..и изгубена в собствените си страхове.Искаше да плаче,да задържи диханието си до момента в който и причернее и не може без да погълне глътка въздух...Толкова силно и липсваше...Свободна и самотна като стара легенда тя се носеше сред безличните хора на улицата,съжаляваше ги заради гръбостта им,заради омразата им и невероятното лицемерно безразличие...Беше самотна...толкова самотна-искаше само едно единствено нещо,което я караше да изпитва онова ужасно чувство на болка,което я превръщаше в призракът,който бродеше сред всички,но никога не се застояваше.Беше я страх,толкова много я беше страх,и изпитваше невероятна омраза!Но не към друг,а към себе си-искаше да изтръгне от себе си всичко,което я караше да чувства...искаше да е безчувствена като скала,за да не изпитв аникога повече студ,страх,самота.
Излезе навън...само по лекия потник,който едва я прикриваше,с къса пола и спусната коса.Навън валеше...беше толкова красиво,толкова свежо..Тя почувства прилив на енергия.Една птичка прелетя точно над нея,като почти се оплете в косата и,равята от вятъра.Това маловажно събитие я накара да се усмихне,и в този момент тя разбра,че никога не е сама,че всичко е моментно притеснение,което съзнанието предизвиква.Момичето се почувства жива,засмя се и нежна руменина покри лицето и...